влак

15 04 2007

Влакът е може би една от най-романтичните глави не само в живота на мен и моите земляци, а и цялото човечество. Западната цивилизация дава мило и драго да прокара идеята за самолетите като център на пост-модерното транспортно съществуване, но, сигурен съм, в човешкия ум продължава да битува идеята за железопътния транспорт като център на цялата емоция, свързана с иначе простата концепция за придвижването от т.А до т.Б.

Вярността на тази теорема може да бъде проверена чрез елементарно проучване от частноанкетния тип. Попитайте свой познат как е минало пътуването му със самолет и ще получите, в най-добрия случай, две изречения, които ще обобщават безпрепядствеността на пътешествието и любезността на обслужващия персонал, както и може би още едно-две в израз на протест срещу световната интифада срещу пушачите. Попитайте, от друга страна, току-що пристигналият с поредната влакова композиция негов еквивалент и със сигурност ще прекарате следващите тридесетина минути слушайки за някаква невъобразима серия от странни обстоятелства, приключения и запознанства по неволя, които маркират няколкочасовата одисея и след това я лепват в съзнанието на преживели я, архивират я и отново я активират тогава, когато дойде момента за следващото издание.

Българският влак, както всички български неща, е особен. Когато преди две вечери заминавах за София, дочух как брат ми, застанал на перона в класическа източноевропейска сцена, пита баща ми дали и английските влакове са такива. Отговорът беше, че са същите. Понеже принципът е един и същ. Двата вида влакове, наистина, се обединяват от наличието на релса под тях – английските са само по-бързи, по-чисти, по-удобни, по-широки и доста по-малко забавни. Западният влак е лишен от тази подчертана емоционалност и самата машина е сякаш правена, не дай си боже, с идеята да не те занимава постоянно с присъствието си. Влакът остава глух за емоциите ти, липсват подканващите инструкции за употреба на тоалетната, няма го дори тракането, което принципно дава на пътуването един цял нов пласт на диалогичността.

В нашата татковина положението е съвсем друго. Движението, да кажем, от София до Варна може да бъде както изключително тъжно, така и провокиращо, а също така от време на време и весело, в зависимост от конфигурацията си. Тъгата е резервирана за тези, които не са успели да си намерят автобусни билети и вместо това са приковани, най-често сами, на тясна седалка във втора класа. За тях пътуването е унизително и постоянно плашещо заради вечната опасност, която грози багажа им (на гари като Гаралевскипазибагажа и Сливен мнозина от тях започват да получават и нервни пристъпи). Това са хора попрехвърлили средната възраст, за които емоцията на пътуването остава скрита, тъй като житейският етап, в който се намират ги кара да търсят едно спокойствие, което пътуващият с влак човек не би трябвало дори да се надява, че ще открие.

Гневният тип пасажер е най-често срещан. Това са хора, които ясно си дават сметка, че ги очакват трудности, но въпреки това поради финансови съображения предпочитат БДЖ-услугата. Те са винаги реалисти и ненавиждат неработещото парно, незатварящият се прозорец и клаустрофобичната обстановка. Скуката за тях е най-мъчителна и те са готови да се включат във всеки един разговор, да го инициират дори, като имат дори и стратегическа цел – да насочат мислите на всички останали към окаяното състояние на вагона, като след това по естествената инерция на комуникацията темата става малко по-обща и се разговаря за „хала на който сме“ или любимото „тя цялата държава е такава“.

Щастието във влаковите композиции е, досущ като чистите тоалетни, рядко срещано, но въпреки това силно ободряващо. Обикновено се практикува на тумби от по 5-6 човека, най-често заели позиции в легендарните кушети и въоръжили се с поне едно шише концентрат. Тези индивиди често будят негодуванието на гореописаните гневни пътници с натрапчивите си певчески изяви.

Но не бива да изпадаме в синдрома на катеоризацията, който особено настоящата платформа за писане обожава да стимулира. Истината е, че влаковото настроение е толкова разнообразно и неподлежащо на описване, че всеки такъв опит е обречен на комичен неуспех. Горните примери трябва да служат по-скоро като демонстрация за неограничения романтично-емоционален потенциал, който има този микросвят на купета, кушети, седалки и гари. Далеч по-важно с оглед целта на нашето изследване („каква цел?“ чувам от някъде… „какво изследване?“ питам аз) е да открием причините за особеното внушения на българския влак.

Като начало, влакът е една от малкото напълно органични машини. Усещането, че си в търбуха на някакъв звяр, се подсилва не само от нечленоразделните му ревове от търкането в желязната линия, но и в липсата на комфорт, която е там за да намекне, че това пространство не е правено с идеята там да стоят хора, че си просто временен и неканен гост, който съдбата е изхвърлила, за да бъдеш погълнат от машината. Тази метафора е винаги осезаема, но малко се притъпява от наличието на други хора, тоест – на вече формираното общество, на което предстои да се бори със звяра, да неутрализира негативните ефекти, които има постоянното заливане на човешкото тяло със стомашните му сокове. Същото общество започва, горе-долу десет минути след доброволното си поглъщане, да мечтае и за момента на напускане. Всичките тези емоции вкупом зареждат индивида с особеното самодоволство на мъченик и въстаник, а в случаите на общо и организирано негодувание – и на изразител (без, разбира се, да е избавител) на народния гняв.

Но да оставим психоанализата на психоаналитиците и метафорите на писателите и поетите. Друга причина за превръщането на железопътното пътуване в буря от емоции е неговата поетапност. Докато пътуването с, да кажем, самолет или автобус, е най-често непрекъснато, и в този смисъл – пасажерите остават социално стерилни и осъдени на взаимната си компания. Влаковете са класически пример за динамична социална среда, в която в разстоянието на една спирка компанията може да се промени драстично. За търсещия спокойствие дух това е категорично отблъскващо, но в общия случай следва душевно отпускане и метаморфоза, в която човекът става социален електрон в режим на свободно плаване – с други думи, става социално мобилен и се приучава да води разговори както за класическите цени на имотите, така и за зелева чорба, дрехи и прочее интригуващи въпроси.

Накрая следва и напълно да локализираме феномена, което възнамерявам да направя с прост пример. Наскоро в гимназията, която имам удоволствието да посещавам все по-рядко, на гости беше член на дипломатическата мисия на Великобритания. След обичайното кратко представяне дойде ред на задаването на въпроси. На питането „Кое в България ви допада най-много?“ човекът най-чинно избълва обичайната серия от заучени отговори за прекрасните хора, чудесният климат и традициите. При последвалото „А кое ви подразни?“ същият беше повече от лаконичен – влаковете.

Advertisements

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s




%d bloggers like this: