апатия

13 04 2007

Апатията е, общо взето, национален спорт. Българската апатия се отличава фундаментално от световната такава, най-вече по своята всеобхватност и явна афишираност – моите земляци не намират за нужно да прикриват категоричната липса на интерес в каквото и да било, заради което и в езика ни фрази като „Не ме интересува“, „Не ми влиза в работата“, „Не обичам да се меся“ и „Не ме ебе“ изобилстват. Всеобхватността на народната апатия е всъщност малко по-точна за обхващане в речниковия формат, най-малкото защото е в ярък контраст със способността ни да демонстрираме интелектуално превъзходство чрез печеленето на най-разнообразни вербални диспути. Въпреки това трябва да се отбележи, че чепкането, макар и да доставя огромно удоволствие, не се счита нито за мъжко, нито за активно гражданско поведение и затова всеки друг , който има глупостта да се меси в неща, които не го интересуват си получава съответния обществено-критически шамар.

Като прост пример можем да посочим българската апатия към въпросите от културно естество. Споделянето на литературни пристрастия в кръгове, където такива е нямало как да се формират, обикновено довежда до тактически споглеждания и възмущения, което евентуално на даден етап изригва в остра протестна вълна срещу изказалия ги, понеже се прави на интересен (обвинението в „правене на интересен“ е общоприетата вербална формулировка на акта на лепване на социална стигма върху индивид, позволил си да се отлепи от злободневната тематика). Тоест, споделянето, например, на впечатления от дадена книга, съставлява жесток удар срещу българската апатия и поради тази причина бива отхвърлено и наказано.

Апатията също така може да бъде насочена към отношенията между хора от близкия приятелски кръг, към политическата сфера, към отделни области, като цяло към всичко, което би могло да бъде интригуващо за някого.

Особено интересна обаче е апатията към самия себе си, която, сигурен съм, е психологически феномен, който се среща с най-голяма честотност именно по нашите си географски ширини. Ще си позволя да цитирам друг материал:

Една баба с бастун се беше запънала на пилона на вратата и аз я помолих да се дръпне, за да мина навътре. Тя ми заяви, че ще стои там, защото ще й е по-лесно да слезе, особено ако някой й помогне, като… я бутне. Обърнах й внимание, че точно този начин за слизане не е безопасен. Тя ми каза, че тя това го знае много добре, тъй като именно така си е счупила крака, вследствие на което носи бастун. Попитах я от трамвай ли е паднала. „Да, двама пътници до мен се сбиха и така и не разбрах тогава, защо на тях нищо им нямаше, а аз пострадах”.

Бабата от примера, както се забелязва, е успяла, благодарения на апатията към собствената си съдба – чувство, което може да се породи сравнително лесно именно при този социален слой – да превъзмогне каквото и да било чувство на заинтересованост от причините за своето състояние и вместо това да търси практични решения на елементарните битови въпроси. Принципно в подобна ситуация далеч по-правдоподобно изглежда същата баба да кълне, плаче и да се оплаква – практически всяко човешко същество, което не подхожда апатично към себе си, би реагирало по този начин. Това на нашия фронт обаче не се случва и наместо това бабата експолатира вековния национален инстинкт на душевното самозадоволяване с трошичи и дори изобретява оригинален начин да слиза, effortlessly, па макар и малко болезнено, от автобуса.

Advertisements

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s




%d bloggers like this: