ескалатор

16 04 2007

Ескалаторът, ще трябва да се съгласите, е твърде често срещана гледка в нашия бит. Въпреки това провеждането на анкета между населението под 20 години почти със сигурност ще разкрие, че между 50 и 70 процента от младежите не са се возили на такова нещо.

Причината се таи във факта, че ескалаторът е Стоунхендж на българската цивилизация. Донесен на наша земя толкова отдавна, че никой вече не помни кога и при какви обстоятелства се е случило същото, ескалаторът днес стои самотен, пожълтял и неработещ из гари и летища. По-наивните дори ги ползват като стълби, но по-богобоязливият българин добре знае, че това ще е своего рода хулене на предците ни и заради това с доволно смирена физиономия пъпли надолу по стълбите, награбил два куфара. За да се избегне каквото и да е богохулство тук и там (визирам най-вече ЖП гарата в София) ескалаторите са оградени с жълта линия, която може да означава, съответно, или че мястото е културен паметник, или че някой по някакъв начин е десакрализирал паметника и в момента се снемат отпечатъци.

Работещи ескалатори съществуват, тук и там, най-вече в нароилите се в последно време молове, търговски центрове и прочее американизми. Брат ми дори не крие чувствата си и казва, че идеята да се повози на такова нещо го изпълва с щастие, най-вероятно защото генетично ни е заложено да възприемаме един такъв жест като допир с божественото и неразбираемото.





влак

15 04 2007

Влакът е може би една от най-романтичните глави не само в живота на мен и моите земляци, а и цялото човечество. Западната цивилизация дава мило и драго да прокара идеята за самолетите като център на пост-модерното транспортно съществуване, но, сигурен съм, в човешкия ум продължава да битува идеята за железопътния транспорт като център на цялата емоция, свързана с иначе простата концепция за придвижването от т.А до т.Б.

Вярността на тази теорема може да бъде проверена чрез елементарно проучване от частноанкетния тип. Попитайте свой познат как е минало пътуването му със самолет и ще получите, в най-добрия случай, две изречения, които ще обобщават безпрепядствеността на пътешествието и любезността на обслужващия персонал, както и може би още едно-две в израз на протест срещу световната интифада срещу пушачите. Попитайте, от друга страна, току-що пристигналият с поредната влакова композиция негов еквивалент и със сигурност ще прекарате следващите тридесетина минути слушайки за някаква невъобразима серия от странни обстоятелства, приключения и запознанства по неволя, които маркират няколкочасовата одисея и след това я лепват в съзнанието на преживели я, архивират я и отново я активират тогава, когато дойде момента за следващото издание.

Българският влак, както всички български неща, е особен. Когато преди две вечери заминавах за София, дочух как брат ми, застанал на перона в класическа източноевропейска сцена, пита баща ми дали и английските влакове са такива. Отговорът беше, че са същите. Понеже принципът е един и същ. Двата вида влакове, наистина, се обединяват от наличието на релса под тях – английските са само по-бързи, по-чисти, по-удобни, по-широки и доста по-малко забавни. Западният влак е лишен от тази подчертана емоционалност и самата машина е сякаш правена, не дай си боже, с идеята да не те занимава постоянно с присъствието си. Влакът остава глух за емоциите ти, липсват подканващите инструкции за употреба на тоалетната, няма го дори тракането, което принципно дава на пътуването един цял нов пласт на диалогичността.

В нашата татковина положението е съвсем друго. Движението, да кажем, от София до Варна може да бъде както изключително тъжно, така и провокиращо, а също така от време на време и весело, в зависимост от конфигурацията си. Тъгата е резервирана за тези, които не са успели да си намерят автобусни билети и вместо това са приковани, най-често сами, на тясна седалка във втора класа. За тях пътуването е унизително и постоянно плашещо заради вечната опасност, която грози багажа им (на гари като Гаралевскипазибагажа и Сливен мнозина от тях започват да получават и нервни пристъпи). Това са хора попрехвърлили средната възраст, за които емоцията на пътуването остава скрита, тъй като житейският етап, в който се намират ги кара да търсят едно спокойствие, което пътуващият с влак човек не би трябвало дори да се надява, че ще открие.

Гневният тип пасажер е най-често срещан. Това са хора, които ясно си дават сметка, че ги очакват трудности, но въпреки това поради финансови съображения предпочитат БДЖ-услугата. Те са винаги реалисти и ненавиждат неработещото парно, незатварящият се прозорец и клаустрофобичната обстановка. Скуката за тях е най-мъчителна и те са готови да се включат във всеки един разговор, да го инициират дори, като имат дори и стратегическа цел – да насочат мислите на всички останали към окаяното състояние на вагона, като след това по естествената инерция на комуникацията темата става малко по-обща и се разговаря за „хала на който сме“ или любимото „тя цялата държава е такава“.

Щастието във влаковите композиции е, досущ като чистите тоалетни, рядко срещано, но въпреки това силно ободряващо. Обикновено се практикува на тумби от по 5-6 човека, най-често заели позиции в легендарните кушети и въоръжили се с поне едно шише концентрат. Тези индивиди често будят негодуванието на гореописаните гневни пътници с натрапчивите си певчески изяви.

Но не бива да изпадаме в синдрома на катеоризацията, който особено настоящата платформа за писане обожава да стимулира. Истината е, че влаковото настроение е толкова разнообразно и неподлежащо на описване, че всеки такъв опит е обречен на комичен неуспех. Горните примери трябва да служат по-скоро като демонстрация за неограничения романтично-емоционален потенциал, който има този микросвят на купета, кушети, седалки и гари. Далеч по-важно с оглед целта на нашето изследване („каква цел?“ чувам от някъде… „какво изследване?“ питам аз) е да открием причините за особеното внушения на българския влак.

Като начало, влакът е една от малкото напълно органични машини. Усещането, че си в търбуха на някакъв звяр, се подсилва не само от нечленоразделните му ревове от търкането в желязната линия, но и в липсата на комфорт, която е там за да намекне, че това пространство не е правено с идеята там да стоят хора, че си просто временен и неканен гост, който съдбата е изхвърлила, за да бъдеш погълнат от машината. Тази метафора е винаги осезаема, но малко се притъпява от наличието на други хора, тоест – на вече формираното общество, на което предстои да се бори със звяра, да неутрализира негативните ефекти, които има постоянното заливане на човешкото тяло със стомашните му сокове. Същото общество започва, горе-долу десет минути след доброволното си поглъщане, да мечтае и за момента на напускане. Всичките тези емоции вкупом зареждат индивида с особеното самодоволство на мъченик и въстаник, а в случаите на общо и организирано негодувание – и на изразител (без, разбира се, да е избавител) на народния гняв.

Но да оставим психоанализата на психоаналитиците и метафорите на писателите и поетите. Друга причина за превръщането на железопътното пътуване в буря от емоции е неговата поетапност. Докато пътуването с, да кажем, самолет или автобус, е най-често непрекъснато, и в този смисъл – пасажерите остават социално стерилни и осъдени на взаимната си компания. Влаковете са класически пример за динамична социална среда, в която в разстоянието на една спирка компанията може да се промени драстично. За търсещия спокойствие дух това е категорично отблъскващо, но в общия случай следва душевно отпускане и метаморфоза, в която човекът става социален електрон в режим на свободно плаване – с други думи, става социално мобилен и се приучава да води разговори както за класическите цени на имотите, така и за зелева чорба, дрехи и прочее интригуващи въпроси.

Накрая следва и напълно да локализираме феномена, което възнамерявам да направя с прост пример. Наскоро в гимназията, която имам удоволствието да посещавам все по-рядко, на гости беше член на дипломатическата мисия на Великобритания. След обичайното кратко представяне дойде ред на задаването на въпроси. На питането „Кое в България ви допада най-много?“ човекът най-чинно избълва обичайната серия от заучени отговори за прекрасните хора, чудесният климат и традициите. При последвалото „А кое ви подразни?“ същият беше повече от лаконичен – влаковете.





евентуално

13 04 2007

Евентуалността на събитията в нашия космос е единственото безусловно нещо. Поради тази причина, в българският език думата „евентуално“ се трансформира от чиста проба наречие в добре полирано граматично време, чиято употреба изразява леката невъзможност на действие, което предстои да бъде извършено. Наличието на същата дума в началото на което и да е изречение бележи пълната девалвация на думите, които следват след него, тъй като е очевидно, че те принадлежат към сферата на фантастичното.

Съществува и изразът „евентуално може“ – емфатична конструкция, с която говорителят подчертава абсурдността на лъжата, която предстои да изрече.

Изразът „евентуално“ е част от българския лексически корпус, който е особено труден за обяснение заради противоречието между смисловото му значение и функционалното му такова. Поради тази причина се използва като задна вратичка, или по-скоро параден вход, за генериране на бъдещи оправдания, които като цяло гравитират около предварително внушената вероятност на несвършеното.

За илюстрация бих могъл да използвам взаимоотношенията си с един от неколцината ми работодатели. Събрала ни беше съответно моята нужда от пари и неговата – от още един преводач. След едно особено уморително задание, което щеше да ми донесе около 500 лева, се наложи да достигнем и до сюблимния момент на разплащането. То, след традиционните забавяния, се оказа поетапно и получих първите сто лева с обещание за останалите четиристотин „евентуално“ в края на месеца. В края на месеца получих нови сто, с ново „евентуално“ за остатъка, и така до пълното изплащане на сумата, което бе придружено с редица извинения за забавянето и предложение „евентуално“ за още една подобна задачка.

Тук е момента да се спра и на въпросителната форма на евентуално – „Може ли евентуално…?“, която, съвсем логично, служи за описване на действия, които няма как да протекат но все пак е добре да бъдат пожелани и евентуално дори обещани. Граматическата конструкция е особена и заради факта, че въпреки че съдържа абсолютно отрицание в самата себе си, тя почти винаги получава утвърдителен отговор („Знаеш ли, може може евентуално да направим ето така:…“.





пепелник

13 04 2007

Тъй като българският народ е предимно пушещ, пепелникът е елемент от емоционалния ни ландшафт. Отношенията между българина и пепелниците също са комплексни, тъй като въпреки вечното ни желание да има поне един наблизо, по някакъв начин съумяваме да изтръскваме тоновете цигари я на земята, я върху масата.

Пепелникът може да бъде и източник на безмерна гордост, най-вече в случаите на всенародна забава. Смяната на пепелници в заведенията не е широко застъпена, поради което пепелникът силно се приближава до онзи от култувата сцена в „Черна котка, бял котарак“ на Кустурица, където старите цигани играеха карти, а пепелникът до тях приличаше малко на Millenium Dome в Лондон.





апатия

13 04 2007

Апатията е, общо взето, национален спорт. Българската апатия се отличава фундаментално от световната такава, най-вече по своята всеобхватност и явна афишираност – моите земляци не намират за нужно да прикриват категоричната липса на интерес в каквото и да било, заради което и в езика ни фрази като „Не ме интересува“, „Не ми влиза в работата“, „Не обичам да се меся“ и „Не ме ебе“ изобилстват. Всеобхватността на народната апатия е всъщност малко по-точна за обхващане в речниковия формат, най-малкото защото е в ярък контраст със способността ни да демонстрираме интелектуално превъзходство чрез печеленето на най-разнообразни вербални диспути. Въпреки това трябва да се отбележи, че чепкането, макар и да доставя огромно удоволствие, не се счита нито за мъжко, нито за активно гражданско поведение и затова всеки друг , който има глупостта да се меси в неща, които не го интересуват си получава съответния обществено-критически шамар.

Като прост пример можем да посочим българската апатия към въпросите от културно естество. Споделянето на литературни пристрастия в кръгове, където такива е нямало как да се формират, обикновено довежда до тактически споглеждания и възмущения, което евентуално на даден етап изригва в остра протестна вълна срещу изказалия ги, понеже се прави на интересен (обвинението в „правене на интересен“ е общоприетата вербална формулировка на акта на лепване на социална стигма върху индивид, позволил си да се отлепи от злободневната тематика). Тоест, споделянето, например, на впечатления от дадена книга, съставлява жесток удар срещу българската апатия и поради тази причина бива отхвърлено и наказано.

Апатията също така може да бъде насочена към отношенията между хора от близкия приятелски кръг, към политическата сфера, към отделни области, като цяло към всичко, което би могло да бъде интригуващо за някого.

Особено интересна обаче е апатията към самия себе си, която, сигурен съм, е психологически феномен, който се среща с най-голяма честотност именно по нашите си географски ширини. Ще си позволя да цитирам друг материал:

Една баба с бастун се беше запънала на пилона на вратата и аз я помолих да се дръпне, за да мина навътре. Тя ми заяви, че ще стои там, защото ще й е по-лесно да слезе, особено ако някой й помогне, като… я бутне. Обърнах й внимание, че точно този начин за слизане не е безопасен. Тя ми каза, че тя това го знае много добре, тъй като именно така си е счупила крака, вследствие на което носи бастун. Попитах я от трамвай ли е паднала. „Да, двама пътници до мен се сбиха и така и не разбрах тогава, защо на тях нищо им нямаше, а аз пострадах”.

Бабата от примера, както се забелязва, е успяла, благодарения на апатията към собствената си съдба – чувство, което може да се породи сравнително лесно именно при този социален слой – да превъзмогне каквото и да било чувство на заинтересованост от причините за своето състояние и вместо това да търси практични решения на елементарните битови въпроси. Принципно в подобна ситуация далеч по-правдоподобно изглежда същата баба да кълне, плаче и да се оплаква – практически всяко човешко същество, което не подхожда апатично към себе си, би реагирало по този начин. Това на нашия фронт обаче не се случва и наместо това бабата експолатира вековния национален инстинкт на душевното самозадоволяване с трошичи и дори изобретява оригинален начин да слиза, effortlessly, па макар и малко болезнено, от автобуса.